Сълзи

Сълзи. Сълзи, ронещи се от кристалните зелени очи. Сълзи, крещящи за малко разбиране и за малко утеха...
Жозефин се сети за легендарната песен на Щурците "Клетва". От тази мисъл още повече я заболя. Защото тя за пореден път се убеди, че е предадена. Или по-скоро изоставена. Спомни си колко радостна бе, когато й казаха: "Обичам те, ти ми даваш стимул да живея. Помни, каквото и да става, ще бъда винаги до теб, ако ще, цялата Вселена да е срещу теб. " Но тогава тя не усети нищо. Само празнота. Глупаво е да казваш неща, които не са истина. Неща, които всъщност не мислиш.
Животът й никога не е бил лек. Естествено, винаги идват легендарните моменти с розовите очила, когато всичко й се струва прекрасно и безгрижно. И точно тогава сякаш някой й зашлевява шамар и я връща в реалността. Болезнено е. Жозефин няма на кого да се опре.. Няма на кого да сподели. А дори да се опита, надали ще има кой да я разбере. Семейството й винаги е било шантаво. Гняв и рев. Гняв и рев. И всичко това се повтаря. Все някой й намира косур. Тя реве и реве, но те продължават да я обвиняват и обиждат. Нямат й доверие. Затова я наказват. А същевременно се чувства използвана и излъгана. Защото й обещават разни неща, но не ги изпълняват. Тя се опитва, старае се да помага, да отстоява мнението си. Някакъв глас й нашепва да бъде силна. Но как?
Сълзи, горчиви сълзи... Наистина боли. Жозефин иска да се махне, да отиде надалеч. Някъде, където ще й вярват и ще бъде щастлива. Щастлива, задето е свободна.